До хижа Триглав и връх Марагидик

---- До хижа Триглав и връх Марагидик –


Не мислех да описвам този път излизането си до любимата Централна Стара планина. Но за съжаление снимките, които направих бяха станали с малка резолюция, не бях доволен от качеството им. И за компенсация стана задължително да компенсирам с думи тези два дни на наслада от срещата с красотите на Балкана. Които са достъпни за всеки, който е заразен от силата на майката природа.

Подготовката за това пътуване до хижа Триглав бе замислена от месец, но и този път до последният момент вариантите бяха много. То не бяха имейли , джиесеми, радиостанции, та по едно време остана надеждата, че само пощенските гълъби ще натакмят изходната точка на маршрута и броя на участниците. Накрая се събрахме обичайните заподозрени. Аз и Симчо, Бинин и Гергана, Сашо - руския и Младен. На бате Наско официално вдигам червен картон. При следващото неявяване го изключвам от организацията.

Събота, но не късен следобед. А 10 часа, село Тъжа, централния площад, където хора от заетостта на Масларчето поправяха тротоари, фонтани, басейни с джакузита, рози и пепел и други подобни екстри за това не лошо селце. Сгушено в полите на балкана, ако оправят трикилометровата отсечка от главния път до кръчмата и читалището няма да имат равни на себе си. Да ви кажа, че този път направо се разхайтихме. Лодката-майка на Младен пое непосилните за крехките ни рамене товари с храна, завивки, вода, бира, вино и сушени плодове и ядки. През цялото време махахме само гащи и пискюли. Е, на втория ден товара с гъби-сърнелки малко ме поозориха, но за това след малко.

Хижа Триглав я качихме на колела. За всички имаше място, едва придумахме Бинин да се мушне в багажника, бе решил да се надбягва с автотехниката. Но не му позволихме да ни засрами, при все че геройствата му от предния ден ми се струва че бяха намалели силно шансовете му да излезе победител.

Както и да е. Обядвахме на височина 25 метра над пътя, в основата на Кадемлийското пръскало. Или както Сашенката го кръсти – цвъркало. Ама този побългарен горячий человек имаше стъпала на планинска котка, нямаше скала и височина да му се опре. А бе руска му работа, какво толкова се учудвам .

И после до хижа Тъжа. Пресякахме Балкана напреко, в около три часа отморихме тела на пейките пред хижата. Мислехме да отвържем кавказката порода от въжето, да дойде с нас на върха . Ама се осъзнахме навреме, че не сме в Кавказ и се смилихме над бедната животинка.

Връх Марагидик го лапнахме за час и петнадесет минути. По едно време забръска ситно и ръмливо, но ни се размина. А гледката отгоре е неописуема. Толкова дългия и разклонен силует на Априлци, хижа Плевен, част от новите постройки около хижа Тъжа, в далечината равния и широк гръб, върху който е стъпил връх Ботев. Който не е видял такава красота е загубил много. Ако прекрачиш само две – три крачки настрани и долу те чакат белите и пухени облаци, готови да ти помогнат и приютят докато си поемеш отново въздух. А настроението ни бе толкова приповдигнато и бодро, че на един дъх изпяхме "Хубава си моя горо" и "Напред са блеснали житата", нали това си е химна на групата. За зайченцето бяло, как се загубило в близката горичка не искахме да си спомняме, имахме си едно наум от брането на гълъбки през изминалото лято .

След сума ти снимки, гърмене с пищови и пушене на цигари на чист въздух поехме надолу. За нула време се натоварихме в автомобила и към шест часа бяхме наближили средата на пътя до хижа Триглав. Ама не би. Случи се малка случка, геройски излязохме от ситуацията. Но няма да я описвам, да не би някой да се стресне и ни сложи прът в колелата, ако разбирате какво имам впредвид.

Вечерта в столовата правихме компания на хижаря и двамата му гости. Много пекан е този чиляк, на тридесет и пет евро е, както сам си се представи. Ама не се дава, а и не му личат годинките. Сигурно от чистия въздух е, нали цял живот си е горе, в планината.

Тъй като имаше провесени по стените само една меча и една вълча кожа бяхме принудени да се топлим с наличните войнишко-родопски–планинарски одеяла. Те нямаха чет, така че на сутринта почти не бяхме премръзнали.

И ето след закуска аз отново се сетих, че съм си гъбар от класа. Този голям чувал със сърненки така ме предизвика, ама хижаря си ги знае местата, има високи ботуши, за да не го хваща росата и дърва бол, да прави консерви и всякакви манджи от туй вкусното им бяло месо. Добре, че не бе свидлив и ни отпрати с два големи плика и пожелания и ние да се облажим със сърнелки. Да, набрах си достатъчно, че и рижийки намерих за малко разнообразие. Само Бинин се престраши да ми поиска две пицалуди, дано ги е хапнал и е останал доволен. Защото ако ги е хвърлил на боклука го убивам, без да ми трепне клепачя .



Връщането до село Тъжа ни отне около четири- пет часа. Но не сме бързали, тази красота около теб те кара да забравиш всичко и само да й се наслаждаваш. А Бабското "цвъркало" също си го бива. Наоколо канари, върхове, в далечината дъбови гори, храсти и червенозлатиста шума. А в скалите водата блести, шуми и се блъска във пръски и цветове, до като ти се замае погледа. И си казваш, пак ще дойдем, пак ще сме щастливи тука, макар и само да е пожелание искрено вярваме, че ще е така.




А ако си стане наистина отново ще е най- хубаво. Само от нас си зависи.



20.10.2008г. Любомир Николов