От Калофер за Карлово/пътепис/

От Калофер за Карлово, но през вр.Ботев
от пети до девети юли 2006 г.

Ден първи – през Паниците до хижа “Рай “

Този ден най сетне настъпи. От два месеца аз и бате Наско се гласим да се отдадем на планината. Около 13 часа моя милост кацна на централния площад в Калофер. Пристигнах от Търново с автобус, а Наско от София, но за "по-кратко" през Пловдив – Железниците пак ремонтирали нещо спешно.
След малък разбор кой какво носи за хапване и пийване поехме за Паниците. Един юнак със стар мерцедес ни поиска 7 лв. Как да ги прежалим, казах аз и поехме нагоре. За късмет ни взе едно момче с кола на средата на пътя. Снимка за спомен и през гората вече в същинския Балкан.
Към 15 часа седнахме на хубава пейка и масичка, скована за гладни туристи като нас. Браво на тези активисти от Калофер, през целия път имаше такива кътчета за почивка.
Но трябва да се ходи. Наско казва, че истинският турист си носи четката за бръснене наполовина отрязана, пастата за зъби изцедена почти до край, яйцата сварени и без черупките, консервите без тенекията... Основни правила, който не ги спазва ще му е трудно в планината.
И отново на път, чудесна маркировка, чудесна гледка, прекрасно настроение. И няма жива душа,къде сте туристи?...
Около 19 часа бяхме на "Рай". Чочо и младия хижар Дамян са гостоприемни, нищо не ни липсваше вечерта в хижата, и компания за мача от световното, и младото момиче Мая, с което Наско си лафеше цяла вечер. Какъв човек само, от малък си е такъв приказлив, засмян, сякаш всичко си му е наред. А може и така да е.

Ден втори – хижа "Рай" – връх Ботев – хижа “Плевен “

Утрото беше прекрасно, времето слънчево, настроението великолепно. Обща снимка с новите приятели, които тръгнаха в различни посоки, аз и Наско започнахме изкачването на Ботев. Често спирахме по пътя, дори имах късмет да говоря по джиесема с Търново. Не разчитайте на редовна връзка в планината.
На върха стигнахме без проблем. Винаги ме е превземала тази красота горе, тази шир и чувството, че всичко това в този момент е за теб, и тревата, и камънака, и облаците, и водата, че нищо в този момент не е от значение, освен пътя и това, което виждаш пред себе си.
Хапнахме при метеоролога, който дежури по седмица на върха.
– Обадете се на Митко, който стяга заслончето долу – ни каза той.
А Митко наистина е рядък екземпляр. Видяхме млад човек, който копаеше отводняването около каменната сграда, отдалеч ни видя ,скочи веднага и захвърли работата наполовина.
– Така съм зажаднял за хора – каза Митко, извади вино и започна да говори за себе си и за заслона.
Такъв интересен човек, изпрати ни до Северния Джендем, правихме снимки.
– Обадете се утре пак – ни каза той и се запъти към хижа "Рай", нали трябва и да се среща с цивилизацията понякога.
Пътят до хижа” Плевен”е много красив, вижда се Троян, Априлци, а и билото отляво е величествено. Но си е малко трудно. Спускането до хижата през пистата надолу ни довърши съвсем. След бира и Насковата 200 грамка огнена течност в 22 часа си бяхме по леглата. 

Ден трети – хижа “ Плевен “– хижа “Яворова лъка “– хижа “Амбарица”

На сутринта разбрахме, че си имаме баня в хижата. По-добре късно, отколкото никога, и след къпането – свежи и доволни – потеглихме отново. Защото този преход бе най-тежкия, но и най-вълнуващ.
Посоката югозапад ни отведе през големи поляни до местността Полежаните, ако не се лъжа. След дълги умувания предната вечер заменихме хижа “Добрила” с “Амбарица “, за да не се връщаме обратно до заслона Ботев.
Мите, приятелю, извинявай.
Навлязахме в гора, откъдето започна спускането. Трябваше от 1594 м да слезем на 728 м и отново да качим на 1503 м. Не лошо, нали?
И както си вървяхме през гората, вдясно се белна нещо голямо, като бял трошляк. А то било неразмразена лавина, дълга около 150 метра. Отдолу реката бучи, а отгоре лед. Наско веднага сметна, че за лятото пистата е готова, само да има такъв човек като Митето да я подхване. В рамките на шегата, разбира се. Снимки, усмивки, взора надалеч и отново на една чудна полянка.
И там чудеса – стадо полудиви коне, красиви, спокойни и волни нарушиха тишината! Е за това си струва блъскането и болката в дясното коляно, която започна да се обажда. Тя си бе от преди, от някакви такива преходи навярно и както казва жена ми – за твоята възраст ли са такива натоварвания?
Че какво ми е, само дето брадата ми е бяла, всичко друго си е както преди. (И да не е точно така – няма да си го признаваме.)
След още едно дълго спускане през гората, почти без маркировка, която бе от моята младост, както обича да казва една моя позната на не лоша възраст, се спуснахме до реката, която ни отведе до хижа “Яворова лъка”.
Горката, съвсем е обезкостена! Планинари, там скоро не ще има живот.
Дано не съм прав.
Единствения човек, който видяхме през целия ден, не ни помогна много, но поне не ни обърка за пътя към “ Амбарица”. По коларски изровен път, по който работници смъкват трупи, се заизкачвахме нагоре. Никаква маркировка.
За зла беда се качихме и доста нагоре, че се наложи после да се спускаме.
Изгубихме около час.
Най после около19 часа бай Дончо хижарят ни посрещна. Бяхме сами на хижата.
– Има ли бира – го запитах първо аз.
– Изпиха я вчера, имах около 30 гости – отговори Дончо, с когото после си станахме симпатични, че на сутринта ни черпи и чай.
А хижата е на чудесно място. На свечеряване изгледът към Ботев е приказен, светлините мигат в червено, билото е толкова близко!
Малко след нас дойдоха две млади двойки, тръгнали от Карлово. Отначало ни се сториха тежкари, но после ни дадоха ценни съвети за пътя и на другия ден дори се засичахме по пътя за хижа” Левски”. Симпатяги.

Ден четвърти – хижа”Амбарица “– Купените – хижа” Васил Левски”

Начало – 9.00 часа, пристигане в хижата – 15.00 часа, че то си е направо песен.
Изкачването до билото между двата върха – Малкия Купен и Амбарица е много приятно. Дълго време назад се вижда хижата, само Дончо се бе замотал някъде, та не си взехме довиждане. Видяхме и плочата на загиналите 9-ма туристи през зимата на 94-а или 95-а година от Кърджали. Зимата си е опасно, си казахме с Наско, не ще повторим този маршрут тогава.
Купените, връх Амбарица оставихме за следващия път. Все пак не сме на годините на нашите комшии по спални помещения от предната вечер, които ги качиха. А и това коляно все пак... Но да има и непокорени върхове за друг път.
Подсякохме Малкия Купен толкова аджамийски, че се оказахме на един зъбер, от който само с планер можеше да се спуснем надолу. Хайде пак обратно, но след снимки от върха, спускането вече ни е силата.
Видяхме една група по пътя от “ Добрила”, засякохме ги после в хижата.
Преминаването през голямата поляна и гората бе играчка за нас.
И за да е преживяването пълно, дъждът ни заваля няколко минути преди да влезем в хижата. После чай, тази туристическа напитка, за бате Наско и нещо по-силно. Около 17.30 през големите върхове дойдоха нашите млади приятели, мокри, но с Наско си казахме: възрастта не е порок.
И цялата вечер изкарахме с Краси и Таня, семейство от Пловдив, почти на нашата възраст, но по-млади, чак до полунощ. Наровете на хижа “ Левски “не са лоши, само дето от 5.30 ранобудни туристи шават насам-натам.

Сутринта с бате Наско се разделихме – той остана още ден. Така са тези от телевизията – имат големи отпуски.
Аз се спуснах с една малка група от три млади дами, на всичкото отгоре ме закараха от Карлово до Казанлък с кола. Късметлия.
Пътеката от хижа “Левски”до града е лека, покрай реката през цялото време. Хижа” Хубавец “ ми хареса, за “ Балкански рози” се въздържам.
Накрая да кажа, че извадихме късмет с време, с хора, събития и други.
И благодаря на жена ми Стела, която е далеч от планината, но и този път ме разбра и тези дни мислено е била с мен, знам това.
А на сина ми Пламен, който е в Щатите, ще кажа- когато си идваш тук, ще ходим заедно, ще снимаш и ще разказваш на всички зад океана.

Любомир Николов